Космически хищници

Начало книги

Кьорл бродеше неуморно. Черната, безлунна, почти беззвездна нощ неохотно отстъпваше пред червеникавата зора, която се издигаше над него. Под хладното й сияние се разкриваше чудовищен пейзаж.

Безжизнена равнина, осеяна с назъбени скали, постепенно се очерта около Кьорл. Бледо слънце надникна над нащърбения хоризонт. Снопове светлина пронизаха тъмния пейзаж. И въпреки това нямаше и следа от съществата, пълни с ид, които Кьорл дебнеше от близо сто дни.

Най-накрая той спря обезсърчен. Огромните му предни лапи потрепериха и ноктите им се извиха като дъги. Дебелите пипала, които израстваха от неговите рамене, се изопнаха силно. Голямата му котешка глава се завъртя отляво надясно, а подобните на козина мустачета върху ушите затрептяха неистово, улавяйки всеки случаен полъх на вятъра, всяка пулсация в атмосферата.

Не последва нищо. Не усети и най-малък гъдел по разклонената си нервна система. Накъдето и да се обърнеше нямаше и намек от източници на ид — единствената му храна на тази пуста планета. Отчаян, Кьорл приклекна: огромна котешка фигура, очертана на фона на матовото червеникаво небе, като карикатура на черен тигър в този призрачен свят. Ужаси го загубата на осезание. Обикновено сетивата му можеха да открият наличието на веществото ид от километри разстояние. Даваше си сметка, че нещо не е наред. Безплодните опити да установи контакт през тази нощ свидетелстваха за физически срив. Това бе смъртоносната болест, с която се бе сблъсквал. Седем пъти през изминалия век бе попадал на неспособни да се движат кьорли; техните иначе безсмъртни тела бяха съсухрени и обречени поради липса на храна. Беше се нахвърлил настървено върху тях, за да изтръгне малкото ид, който все още поддържаше живота им.

Читать дальше →