Хвани юздите на съдбата

Начало книги

Всичко започна със смъртта на баща ми, деня, който няма да забравя през целия си живот, дори да доживея сто години. Небето беше оловносиво, а голите клони на дърветата натежали от влага. Когато внесоха баща ми на носилка в квартирата ни, лицето му беше сиво като небето.

— Мис Катлийн, някакъв проклет глупак е стрелял за забавление в гората — обясни Пади. Обруленото му от времето и годините лице беше зачервено от вълнението и студа. — Сигурно е препускал като луд и не е забелязал мистър Даниел. Фреди е вече на път и се надявам лекарят скоро да пристигне.

— Татко… — Коленичих до леглото. Парче плат, допреди малко ризата на Пади, беше неколкократно нагънато и притиснато към раната на гърдите. Но кръвта продължаваше да тече. При звука на гласа ми ресниците потръпнаха и очите му се отвориха. Тогава погледнах за последен път в сияещото синьо, което толкова обичах.

— Кейт — промълви той, — о, божичко, с мен е свършено. — Очите му се затвориха.

Читать дальше →