Артемида

Начало книги

Придвижвах се с подскоци по сивия прашен терен към гигантския купол на мехура Конрад. Обточеният му с червени светлинки шлюз ми се струваше обезпокоително далече.

Трудно се тича със стокилограмова екипировка, дори при лунна гравитация. Но ще се учудите на какво е способен човек, когато животът му е заложен на карта.

Боб тичаше до мен. Чух гласа му по радиото:

— Дай да свържа бутилките си към твоя костюм!

— Така само и ти ще умреш.

— Дупката е огромна. Направо виждам как газът свисти от бутилките ти.

— Много окуражително, благодаря.

— Аз отговарям за обхода — каза Боб. — Спри веднага да те прикача!

— Не. — Продължавах да тичам. — Точно преди да се разпищи алармата за теч чух пукот. Умора на метала. Сигурно някъде при клапана. Само ще си пробиеш маркуча на някое остро парче.

— Готов съм да поема този риск!

— Но аз не съм. Знам за какво говоря, Боб. Разбирам от метали.

Превключих на дълги равни подскоци. Беше като да се движиш на каданс, но и е най-добрият начин, когато носиш такъв товар. Дисплеят на шлема ми твърдеше, че до шлюза има петдесет и два метра. Погледнах към екранчето над лакътя си. Запасите от кислород се сриваха пред очите ми. Затова отклоних поглед.

Читать дальше →