Диво цвете

Начало книги

Само не госпожица Фрай! Който и да е друг, но не Фелисити Фрай! Нека други скачат при звъна на будилника, да измиват набързо лицата си от паяжината на съня, да се обличат на бегом и да очакват с нетърпение кипването на кафето. Нека те да си горят езиците, а след това да хукват за работа като роботчета с батерийки, да сключват сделки, да реализират грандиозни начинания…

Нека те, но не и Фелисити Фрай. Защото днес е продължение на вчера, а вчера и днес, вчера и днес — та нали това представлява животът. Да живееш не означава да тиктакаш като стенен часовник. Животът е нещо непрекъснато и в него нищо не трябва да се повтаря, за да се помни завинаги — на сън и на яве. Тъй като доста често е кратък…

Точно затова не трябва да се бърза. Госпожица Фрай не бързаше. Никога не се мяташе с главата надолу в новия ден, а се излежаваше дълго, заслушана в птичите песни и забила поглед в розовеещото небе. Когато птиците млъкваха и политаха за ежедневното търсене на храна, светът оставаше без звуци и Фелисити ставаше неспокойна. Затаила дъх, тя очакваше поне един звук, за да се убеди, че светът не е прекратил съществуването си — както вероятно някога ще стане… Може още днес, може още в тази секунда. Към небето ще се вдигнат кълба дим, извиващи се като пипалата на Медуза, и ще известят онази тишина, която ще бъде краят на света. Тези кълбести стълбове пресъстваха непрекъснато в подсъзнанието на Фелисити, мразеше ги отдавна и се страхуваше от тях, тъй като за нея те бяха символ на победилата Наука. Може Науката да е наистина нещо забележително, но за Фелисити тя беше враг на всичко живо по белия свят.

Читать дальше →