Пазителят на сънищата

Начало книги

Уелс, 1157 година. Вятърът разнасяше миризмата на сплъстена слама и протяжния писък на жена.

Рицар на кон прекосяваше опустошения град. По калния иът пред него се носеше къс коприна, ярък и ален като рубин. Вятърът за миг го заплете в счупено колело, а после отново го пусна на свобода и конските копита го стъпкаха дори без да усетят. Но когато от тлееща купа сено наблизо изхвърчаха стадо цвъркащи плъхове, конят спря и се дръпна уплашен. Бързо и ловко, рицарят усмири огромното черно животно и продължи пътя си. Премина покрай куп пламнала дървесина и огнените езици заиграха по изпотеното му лице, заискриха в сивите му като кремък очи. Изневиделица пред него изникна копиеносец с насмолена факла в ръце, извика през смях името му и подпали сламения покрив на една колиба. Огнен фонтан бликна към небето сред облаци от пепел и дим. От колибата се разнесоха ужасени писъци, ала рицарят не спря.

Наблизо се отвори врата и през прага й се претърколи някакъв стрелец. Той залитна към рицаря и се просна по очи в една локва. От гърба му стърчеше жътварски сърп. Струйки кръв, като изпуснато вино, се стичаха от разперените му ръце. След него изпълзя разплакано девойче, чиято разкъсана туника оголваше малки, прозрачно бели гърди. Ала рицарят подмина и нея, и почупените грънци, и прокъсаните чували с жито, и цялата ненужна плячка, захвърлена но пътя му. Той яздеше с една-единствена цел — да излезе през изкорубената градска порта и да спре в сянката на каменния зид.

Читать дальше →