Лисичи лов

Начало книги

В ясно утро вървяхме през гората. През нощта беше навалял пресен сняг, после отгоре бе минал мразовитият нощен вятър и снегът бе хванал тънка ледена корица. Кучето вървеше напред, стъпваше леко, а ледената корица при всяка негова стъпка се разсипваше на дребен прах. Наоколо зелените борове приличат на купи сено, върху сплетените храсталаци искри бял покрив, от който висят ледени кристали. Над поточето бе застинала седефена завеска.

Наоколо бе тихо, бяло и чисто.

Ноздрите на кучето бяха цъфнали в скреж, но Гривчо, видял и по-сурово време, не се плашеше. Той тичаше, търсеше, но напразно — никаква следа не хващаше. Нямаше дори красивите синджирчета, изплетени от дирята на горската мишка.

Дълго вървяхме, но като че ли всичко в гората бе измряло. А знаех, че е паднал първият сняг и дивечът още не е заспал своя дълбок зимен сън. Помислих си, че скърцането на снега и подлайването на кучето го плаши отдалеч и всяка жива душа се спотайва, където е. Затова помамих Гривчо, вързах го с ремъка, очистих един пън от снега и седнах, а кучето приклекна до мен. Разбирахме се без дума — сега трябваше да мълчи и да се ослушва и то наистина се смълча.

Читать дальше →