Протокол за класиците

Начало книги

Голяма, много дълга маса в моя двор, предоставена с ентусиазъм от новоханския кръчмар Пешо. Самият той — в бяла престилка. Откъм пещта — ненуждаещата се от никакви прилагателни миризма на ярешко печено. В коритото до бунара — международно изложение на пълни шишета. Красиво, мирно и съвместно се изпотяват: бира от родния Искър… пардон, от фабриката в Горубляне, до прочутия екстракт от нежните ечемичени ниви край Глазгоу; водка от Москва (ей, времена, времена…) — прозрачна като чувство, до вино от полите на едничкия Пирин — гъсто и червено като южна кръв. Дори екип от телевизията има тук — да увековечи голямото освещаване на моята къща. Но няма ток — съвсем случайно — и телевизионните работници се нареждат също около масата в очакване на каквото има.

Емилиян Станев (към мен). Дончо, ти пишеш ли разкази, пишеш ли?

Аз. Ами… пописвам, бай Емилияне. Пописвам така, ама…

Е.С. Че като ги пишеш, барем хубаво ли ги пишеш?

Читать дальше →