Мекото

Начало книги

Имахме една учителка по български език, чийто бляскав образ годините — и хората, и събитията, които те носят — не могат да затъмнят. Тъй блести в дълбочината на кладенеца тъмното неподвижно петно, от което винаги можеш да извадиш с кофата и синджира живителната вечна вода, да го размърдаш, това огледално петно, да чуеш нежните, звънки, с нещо тайнствени плисъци; след минута се наведеш отново — гледа те непроменимото, кръгло, безсмъртно око.

Сверявал съм моите спомени за тази учителка почти с всичките ми съученици. Образът си живее и у тях — същият — под тежкия, дебел и шарен пласт на цяла четвъртинка век, натрупана по толкова различни начини оттогава.

Тя беше страшно хубава — тази жена… Дребничка. Пухкава. Бяла. Винаги усмихната лекичко, винаги малко смутена.

И дрехите й бяха много хубави. Мъжът й работеше някъде навън, в едно от нашите посолства на Запад, той й изпращаше разни пуловерчета и блузки, и обувки, и поли, които по това време ние бяхме виждали само на снимки. То беше гладно това време — който го е живял, няма как да не помни. Обръщаха се саката и панталоните на бащите. Износваха се отеснелите дрехи на по-големите братя и сестри. На фона на онези години нашата любимка и с дрехите си блестеше неотразимо.

Читать дальше →