Елипсата

Начало книги

В онези чудни стари времена, когато ходехме на лов за зайци, моят основен стремеж беше да бъда:

1. В краката неуморим.

2. В стрелбата неумолим.

3. Вечерта на трапезата — неутолим.

Ето с кои три качества печелех тесни приятелски връзки с различните собственици на най-прочутите кучета и ето защо те често ме канеха с тях. (За мене беше немислимо да притежавам ловно куче, тогава живеех и работех в много голямо движение — таваните, мазетата, фургоните и бараките, през чиито паяжинни очи гледах широкия свят, са неизброими.)

Най-страшното куче, което съм виждал и помня, носеше най-нежното име. Не беше Клифорд, Глен, Астра и Стенли. Не беше и Гуджо, Кемал, Мурджо.

То се казваше Певец и имаше всички основания да бъде така.

В коя да е от сънените (после сънувани) утрини другите лаеха зверски, бързаха нервни, хъркаха и ръмжаха. Джаскаха се в синджирите и се давеха. Отваряха се на флиртове грубо, та безразборно. Затуй ребрата им бяха пълни с ритници, а ушите — с най-ярки псувни.

Читать дальше →