Блатото

Начало книги

Момчето беше тригодишно, когато отиде за пръв път на лов — тогава снегът от двете страни на пъртината стигаше до пискюла на плетената му шапка и затова през цялото време, освен общата околна белота, виждаше само краката на баща си. Тази картина бе останала в него дълбоко и завинаги, тя се уплътняваше в съзнанието му и извикваше на лицето му най-щастлива гримаса — особено когато се случеше да чуе от околните истинското й заглавие: „По стъпките на баща си“. Момчето и не мечтаеше повече, това съдържаше всичко.

Двамата и сега вървяха така, по стария навик, само че този път въобще нямаше сняг и годините на момчето не бяха три, а цели дванадесет. Пушката, която беше в ръката му, той бе получил тъкмо по този повод — дванадесет навършени — и на приклада освен имената му бе още издълбано: „За 7.XII.1980 от баща му“.

Беше зелено наоколо — толкова, колкото може да бъде зелено в блатистия скътан топлик. Вече години наред — по пътя си от дете до юноша — малкият ловец се бе учудвал как може едно място да бъде толкова хубаво и толкова рязко различно от околността. В самия край на големия град (от последните къщи тук ясно се чуваха гласове) сред скучните ниви, трънаци, боклуци животът в блатистия оазис си съществуваше от векове — за огромно и растящо удивление на онези, които подробно го опознаваха.

Читать дальше →