Срещи с Буров

Начало книги

След девети септември 1944 имах щастието да попадна на един чудесен човек — Владимир Поптомов, от село Белица, Разложко. Най-благородният и мъдър човек, когото познавам отблизо. Работих с него през 1945–1946 година и живях в дома му година и половина. Тогава той беше главен редактор на вестник и член на Политбюро на ЦК на българската работническа партия — комунисти (БРПк). Беше се завърнал наскоро от Съветския съюз заедно с Георги Дамянов. Живееха като спартанци — бедно, без никакви удобства.

Поптомов беше весел и любезен с всички. Той пръв разбра простата житейска истина, че историята на времето, като красотата, бързо преминава, и за да остане нещо от нея, трябва да се записва. И тъй като бях добър стенограф, ме изпрати при хората от миналия режим — регенти, министри, депутати, генерали, политици, да вземам интервюта, те да приказват, а аз да записвам техните спомени.

— Мишо, ще бъдеш много любезен и много внимателен с тях — казваше ми Поптомов. — Няма да им възразяваш остро, да ги обиждаш и поучаваш. Те са хора предостатъчно умни и опитни в живота, които знаят „де зимуват раците“. Ще гледаш да ги предразположиш към спокоен и сърдечен разговор. Ще им кажеш, че това остава за историята, че те няма да умрат безследно, че техните мисли и планове ще бъдат оценени от бъдните поколения. Особено внимателен ще бъдеш с бившите регенти, министри, генерали и депутати. Бившите пълномощни министри и политици може да те обидят с нещо, но ти ще го преглътнеш. Може да те дразнят, да те изругаят, голяма работа. Защото като си отидат тези хора, няма откъде вече да узнаем истината за много исторически съдби и събития.

Читать дальше →