Вълчи трофеи

Начало книги

Марко нямаше неприятели, дори обратното, хората го уважаваха като добър мелничар и сговорчив човек. Разбираше се и с лесничея, макар интересите им неведнъж да се бяха кръстосвали. Ако все пак някой му тровеше живота, това бе младият Бисаха. Мелничарят му викаше Мишо, защото оня самохвалко не понасяше в този вид кръщелното си име. Работата бе там, че в село живееше и лудият Мишо Лайкун, и щом се кажеше Мишо, всеки се сещаше за това божие създание. Ала той самият, ако някой го запиташе как се казва, ставаше сериозен и отговаряше: Лайкун Михаил. Когато на църква Бисаха промърмореше под носа нещо за поздрав, мелничарят казваше: „Здрасти, Мишо!“ „Не съм никакъв Мишо“ — възразяваше той. „Е, извинявай — веднага се оправяше Марко, — зная аз, ти си Михаил“, което бе равносилно на бодване с нож. И всеки път момъкът кипваше.

За тези обтегнати отношения имаше, разбира се, и причина — иначе двамата бяха дори роднини, макар и твърде далечни. Отначало мелничарят се ядосваше на безграничната предприемчивост на младежа. Това си качество Бисаха придоби по време на военната си служба, когато се издигна, че стана чак подофицер. Израснал в крайна мизерия, за разлика от другите момчета той обичаше да ходи на училище и учението му вървеше. Знаеше доста неща и се залавяше за всякаква работа — при добитъка, в гората, по-късно пък помагаше на салджиите да свличат дървени трупи по течението на реката. Стопаните в село не бяха божи кравички — горите ги бяха направили твърди като камък, твърди към себе си и към другите. С никого не си поплюваха и хлапакът не успя да се наложи при тях. Накрая му помогна военната служба — прояви се той там, честолюбието му го издигна. Върна се в село със самочувствие на генерал. Слаб и хубав, той се харесваше не само на момите, но и на всички в цялата околност.

Читать дальше →