След нас и потоп

Начало книги

Разпокъсаните валма мъгла се валяха над морето. Вълните бяха зеленикавочерни, в тях още спеше нощта.

Духаше азиатският вятър. Издуваше платното като мехур и барабанеше отчетливо върху него. Осемдесет весла в три редици една до друга разсичаха ритмично водата. Военният кораб „Евтерпа“1 се носеше на запад, поглъщаше жадно вълните, закопнял по-скоро да стигне у дома.

Духаше азиатският вятър. Добрият вятър. Та нали от Азия в Рим идваха само добри неща: киликийско жито, сирийски пурпур и плодове, индийски муселин, арабско злато и благовония, ливански кедър, скъпоценни камъни. Добър беше азиатският вятър и за „Евтерпа“, която носеше на палубата си скъп товар: Луций Герминий Курион — военният трибун на шести легион2, наместник на легат Вителий, заедно със свитата му и центурия войска.

Луций се пробуждаше върху твърдото легло в единствената корабна каюта. Гледаше през прозорчето парцаливите валма мъгла, които ту се валяха ниско над морето — ту се издигаха нагоре, скупчваха се, после отново се разпръсваха и потъваха във водата. В странните им очертания Луций съзираше образите и нещата, за които си мислеше: ето, дребните завъртулки, мъгла около светлото петно — това е нейното лице, увенчано от къдравите й кичури. Лицето на годеницата му Торквата. Нежното бяло лице, в което се беше влюбил. Вярна, вярна. Луций притвори очи. Не беше живял в Ориента като отшелник. Но пред образа на бялата римлянка, неговата бъдеща жена, и представата му за живота, който го очаква с нея — мимолетните удоволствия бледнееха. Той се протегна и разтвори обятия: „Торквата! Скоро ще бъда при теб!“

Читать дальше →