Времето

Начало книги

Беше тъмно. Не онова тъмно, на което сме свикнали, а тъмно в което няма сенки, няма силуети, няма движение. Просто тъмно, което те плаши. Още държах с потна ръка дръжката на вратата и все едно, че тя бе се превърнала в спасителен остров. Страхувах се ако я пусна в какви ли дълбини може да потъна и докато с треперещи пръсти лазех по стената, за да намеря ключа на осветлението Го усетих — нечие присъствие. Все едно, че по кожата ми полепна дишането на Нещото в тъмното. Стоях парализирана и целият ми реален свят се опираше на пръстите на двете ми ръце — едните още вкопчени в дръжката на вратата, а другите пъплейки към ключа на осветлението. И докато си мислех — аха, това значи да умираш от страх — дойде от тъмното въпросът:

— „Имаш ли още време?!“

Време?! За какво, за къде, за кога?!

Въпросът все едно, че ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх все още с разперени ръце като жонгльор, който е объркал посоките на хвърлянията и на хващанията. Прочистих гърлото си с оная характерна за пушачите кашлица, която прилича на късащи се парчета стари вестници и попитах:

Читать дальше →