Змиите

Начало книги

Когато за пръв път попитах предишния собственик Ей Джей дали в къщата му има змии, той ме изгледа така, сякаш нещо ми хлопа дъската. „Какво искате да кажете с това, господине?“ Почувствах се неловко — потен, мръсен, нахапан от комари, а в ръцете ми — кашон с чинии, забравени от него, и ненужното задължение да му ги върна. Стоях на прага на новия му моторен дом на колела и побързах да бия отбой: „не, не, имах пред вид в задния двор, защото вчера…“ „Знаете от документите по прехвърлянето, че в тази къща съм живял четиринадесет години — никога не съм виждал никакви змии в задния двор.“ Синеоката му враждебност намирисваше на шампоан против пърхот и марихуана. „Или искате да намекнете?“ Смотолевих почти виновно, че няма значение, че явно нещо ми се беше сторило; то човек докато не свикне, нали разбирате, тук на юг.

Макар, че знаех, много добре — не ми се беше сторило. Кръвното ми тежеше като оловна топка понякога и ставите ме въртяха нощем, но зрението ми, слава богу, беше все още непокътнато; имах очи на млад керкенез, както се казва. Съвсем ясно бях видял черното хлъзгаво тяло на влечугото по повърхността на водата като гъвкаво парче гума, избягала от предното колело на велосипеда в бараката за инструменти, леко вдигнатата глава в мътната светлина на пълнолунието. Гледах през прозореца на пруста между листата на фикуса, хипнотизиран от меките вълнички във водоема, който Ей Джей гордо наричаше басейн, но бе по-скоро огромна вана или корито, зарито до хрилете в земята. Чувствах се гостенин, натрапник от север в маранята на мезозойската нощ, и не смеех да изляза в задния двор да преборя страха си, елегантно гърчещ се между едрите отражения на звездите.

Читать дальше →