Самотен гроб

Начало книги

И досега щом цветна пролет се завърне, ранни минзухари като набожни вощеници замъждукват тук-таме над гроба из тревата: крехки листи се замилват като първи либета и зашушнат вековна тайна; неверен славей разсипе лудо звонки чуруликания, а пробуден оттатък, в скалите, поток се хвърли запенен и полети надолу — далеч към равно поле да разправя със задавен глас на села и колиби, на роби и робини как издъхна тук бедния харамия…

… Когато мъчително той едвам се надигна със забити в земята лакти да извика на другари си нещо, вече всички бяха отминали и нататък из гората се мярна — изчезна последния. Той не знаеше дали този не е турчин, дали всичката чета не е избита, но… струва му се да бе някой от техните…

Преди малко те откриха огън на турската потеря, която бе влязла в дирите им от гроздобер насам, и харамиите не смеяха да излязат из бълкана, да се пръснат по колибите си. Раненият хубаво помни… Зад дъба той се прицели, пушката потрепера до рамото му и през дима на барутя, стори му се, сапикаса, че падна един турчин. Тогава пушките показаха през дима огнените си езици и се поде отчаян бой. Сякаш да се бе зашеметил, ушите му като да бяха се пукнали — нищо не чуваше. И защо по едно време отстъпи от дъба — той не знае: само усети, че страшен гръм разтърси планината, нещо се впи в гърди му, облак смрадлив пушек го блъсна и докато успее да се повали, сякаш и друг куршум се впи в гърди му — той се тръшна грохнал на земята. Заболя ли го, заплака ли, повика ли — той не помни. Само знае, че зина да викне на другари си: „Отрежете ми главата!…“ Ала думите ги задави бликналата през гърлото му кръв. Той се бе прострял възнак. Като насън чуваше ехтежът на пушките и сякаш из димът на барута му се мяркаха другарите, които сновяха насам-нататък около него.

Читать дальше →