Райския ключар

Начало книги

Като вощеница, оставена сама да гасне, мъждукаше тя тая есен из къщи. Ката вечер, щом девойки нарамят кобилци към извора, виждаха я седнала на прага пред самото езеро, като да се вслушва в дремливия шепот на вълните. Мудно, сякаш насън, в тези вечери се редеше нейния живот в потъмнялата й памет. — С неволя и блъскане не позна тя младост, па не можа и на стари години да отдъхне. Мъж й я остави със седем деца, едно от друго по-дребни. Не си доеде, не си доспа докато ги отгледа… Най-големия й син, Петър, подрасте и тъкмо да си вземе хляб на ръката, кривна по чужбина — не можа да види от първенец помощ. Па като взеха да ги гонят, не сети мира да го крие и да му бере страха. Не й стигаше туй, ами и роднини, и съседи вървяха на кръчмата да й натякват всеки ден:

— Непрокопсан син си родила — думаха едни.

— Дошел свят да размирява, царство да обръща — коряха го други.

Невям да се отърве от погони и закани вдигна се той — без да й се обади, без да го види, — забягна далеч, да се не връща вече. Тогава уж да я оставят и нея, да й поолекне колко-годе бари… А то като напук, след него тръгнаха една по друга мълви: тоз чул, погнали ги тук с камъни, щели да го притрепят, онзи разправя: кърджии го срещнали еди-де, скитал се немил-недраг — докато в полунощ непознат пътник се отби на кръчмата и с грозна вест й прекоси сърцето. В далечна латинска земя царски хора хванали Петра и наред с всички му другари ги живи разпнали на кръст.

Читать дальше →