Певец

Начало книги

Отколе мъглива октомврийска зора занича през облепения с книга прозорец; в стаята бе светло, но Стоян се още не вдига. Той се спотайва в себе си, дърпа чергата и завит презглава, иска да се накара да заспи — да спи, да спи: да се не пробуди никога. И колкото повече желай да смири умът си, да задуши всичко в душа си, толкова повече мислите му се проясняват, редят се една след друга и не му дават мира в легло. Обърне се на тая страна, на оная, затвори очи — сякаш нещо е пламнало в него и не му дава място да си намери…

Стоян цяла нощ се канеше да остане, да пролежи днес в легло. Никого да не срещне, никому дума да не продума. Па нека и тя сама да знае — сърце тъй лесно се не превръща… Ала колкото се разсъмва, толкоз повече нещо го човърка и него го не сдържа вече.

Нерешително най-сетне надига се той, огледа се наокол из тясната стая, па инстинктивно отви настрана бялата черга и се изправи на крака. Тишина е увиснала в къщи. И в тая тишина като да се спотайва нещо тъжовно. Той потри уморени очи и загорялото му лице просветна; вдигна ръка, засука руси що наболи мустаци, които засенят розовите му тесни устни, и неприветливо погледа през прозореца на припадающия от балканските чуки и рътлини ден.

Читать дальше →