Няма вече…

Начало книги

Добър човек е Койчо, ала — както всякой — и той си има свой кусур: играе на карти; страстно, забравено прахосва той и последнио петаче, което изчовърка с игла. И колко пъти вече Койчо се връща смутен, тъжовен в къщи, как му се къса сърце, кога погледне повехналото изсмукано лице на жена си… Кълне се Койчо, кръсти се плачешком: докато е жив, няма да похване той карти — няма да прескочи прага на Дончевото кафене.

Но кога в събота вечер си дойде в къщи с заплата за цяла неделя, сякаш парите го бодат; той вземе някак странно да гледа, да чофили ръце, да свива рамене; и тогава са напразни всички молби и сълзи на жена му. Той като че ли оглушава и без да гледа, изхвръква из вратата.

Жена му не смее дори на роднини да се оплаче. Всички знаят Койча за добър мъж: и занаята си знае добре, и всичко му иде отръки; само някак не му върви… Ех, кога се ожени, той бе един от първите шивачи: дюген с петима калфи, чираци държеше… И как полека-лека се изхули занаятът от ръцете му, никой не видя — току го забелязаха един ден, че отиде и той да шие като наемен в еврейската шивачница. А като напук оттогава взе да попийва, да се позаплесква из кафенетата… — намери нещо из къщи — заложи го… проиграй го… И как не му се моли жена му? — Тласне я на една страна, изсумти и да го няма…

Читать дальше →