„Не ни ли виждат?“

Начало книги

Още рано, а беше взело да се здрачва. Гъста мъгла покри улиците така, че на две крачки напред не можеше да се забележи нищо. Наближаванието на празника се живо чувстваше навред; върволица народ бърже-бърже излизаше из оживените дюкени и всеки отиваше да прекара тази вечер между родни и мили.

Небото се бе намръщило зловещо и някаква меланхолия покриваше душата; нощта се готвеше да хвърли своето мрачно було върху влажните улици, по които свиреше студеният вятър и се затиряше към края, гдето се сгушиха няколко клюмнали колибки, занемели под снега.

Там беше глухо, като че жива душа нямаше. Комините, които стърчаха над снежната покривка, едвам вдигаха тънки призрачни кълба дим; злокобно безмълвие обгръщаше навред, като че тук Коледа беше забравен…

Нагоре под самото бърдо, което приветливо надничаше над занемелите къщици, се бе спотаила клюмнала колиба, която безропотно затаяваше своята вътрешност. Никакъв живот, никакво усилие се не забелязваше край нея. Между четиритях й голи стени, по които в разни фигури се бе заловил скрежът, като силуети се мяркаха две деца, свити край димящето огнище, а насреща им в тъмното кьоше лежи на една пърпана рогозка болна жена, която се свиваше вкочанясала от студ. Тя се чувстваше съвършено слаба; очите й тъмнеяха, а стомахът й се превиваше от глад.

Читать дальше →