Конекрадци

Начало книги

От една страна, между няколко дълги стрехи, стърчи олющеното минаре, от друга — зад песъчливи ридове се разлива морето, далеч в ширинето нататък. Приседнал навръх рида от пладня още, Доко беше се загледал в оръфания крачол на панталоните си и не забеляза кога се разтопи вечерната зара над морските атлазени пазви. Татък надолу се счу тропот, тогава той се сепна и като зарна яхнал на кон чорбаджията, плахо се посви на мястото си, да го не види. Чорбаджията изви с коня зад рида и си отмина, той вдигна пак глава, като че го хвана яд сам на себе си — какво има да се бои пък от него!… И не само от него, превива пред всекиго той врат и никого не може да гледа в очи.

— Ама — захваща да се укорява сам Доко — като съм сгърнал ръце тъй, зарязал жена и дете…

Къде пък да вървя? В къщи — пущиняк, с кого, какво да захвана!… — От кожата си навън не може да излезе. И пак се загледа наоколо.

По песъчливите крайморски рътлини нищо се не мярка. Нататък се чува дремливия шепот на вълните. Като въздух те се подигат над мощните морски гърди, кривват пенливи гриви и летят към бреговете. Смърква се…

Читать дальше →