Имане

Начало книги

Иван Габъра се изтърва, като го спущаха с пояс в пещерата, и там издъхна нечут, невидян из пущиняка. Дядо поп Марко и досега се щура побъркан да търси из село разколното. А Дойно Сирака махна ръка и на къща, и на стока — за хиляди гроша, глави и лихви ги пое срещу записа му кръчмарина. Децата му се разпиляха да си вадят хляба по чужди врати, жена му се глави и тя за ратакиня у хаджи Маркови, колкото да има где да се подслони — да не умре от глад. Дойно, запъхнал в навуй железен шиш, ходи и до днешен ден, зареян из горите. Всички чешми край село подкопа: черници, трепетлики, тополи — вси наоколо изсъхнаха с подровени корени, да търси под тях имане…

Имането си играе, откак се е село заселило тъдява. Дядо Момчил Старика на сто години беше станал и все за него разправяше. Помнят го всички.

— Болярска сватба е превардил тук гагаузки хайдутин, па обрал всички сватбари и докато сам сапикаса, чета му затрила и момъка, и булката. И гагаузин бил — турски приказвал, ала все и той кръста целувал — докривяло му, че християнска кръв пролели, та всичко си имане от обири, което с девет катъра мъкнел, заровил го тъдява — заклето с човешка кръв, — па се пръждосал с дружина си надолу към равна Румъня. Кога изплашени сватбари назад се върнали, горко заплакала момина мама. Скокнала е, та е дошла тук край младоженски гроб, че не й се щяло вече да се откъсне от него. Тя е първа къща тук в балкана издигнала, а по нея и бежанци от кърджалии и даалии с време са се прибрали тъдява, сродили са се и тъй се е село заселило…

Читать дальше →