Делия

Начало книги

Какво вече не разправяха миналата зима, като се зажени Донковата дъщеря? — Кой отгде се подаде — и по хоро, и по седенки, и по извор — като тръгнаха онез приказки: Делия не мой го понесе, не мой изтърпя друг да вземе изгората му, да му подлей вода… — Едни викаха, видели го нощем да обикаля край плета, искал да я краде; други — заканял й се венчило от главата й в черкова ще снеме, па по тези приказки и сватове се сепнаха, че дори не посмеиха да прекарат през село момината прикя, както си му е реда, ами натовариха дрехите на едни кола, па мълком ги закараха през долния път у момкови. И нито хоро на момкови равни двори в събота тропнаха, нито прощаване на момина мама свириха, сякаш цяло село от Делия се убоя. А на сутринта, таман булка под венчило, и току Делия се озова незван, некалесан и той наедно с всички на сватба да сватбува. Па и в къщи отиде и на трапеза седна. Смая се мало и голямо. — Толкоз хич подире й да тича, да си губи ума, че да му не мигне око под венчило с други да я види, ами дори да скочи и сам дарът й пред сватове да играй…

Читать дальше →