Последен ден в неведение

Начало книги

Още не знаеше, че тазсутрешната сирена отбелязва последния му ден.

Последният от престоя тук.

Започна както обикновено — противен тенекиен вой, на негов фон — глас: „Седем часа. Ставане. Седем часа. Ставане…“ — също тенекиен, макар че синтезаторът е в състояние да възпроизведе нормален човешки тембър. Просто нарочно не го прави. Всичко тук е с цел. Всичко е нарочно. Всичко е със скрит смисъл. Може да ти се струва прозрачно ясен, може да си кажеш, че номерата са плитки и бързо ги разгадаваш. Само че грешиш. И когато нещо е очевидно, това е най-сигурният белег, че очевидността е нарочна, престорена, фалшива — за да се заблудиш, че разбираш за какво става дума. Макар че… няма гаранция. Понякога нещата НАИСТИНА са такива, каквито изглеждат.

Само че кога?

Секунда след сирената светнаха белите плафони в коридорите. Още секунда и дойде редът на килиите — блеснаха стените, отсрещни на входните решетки. Пак секунда — решетките започват с тихо бръмчене да се прибират — прътите им потъват в пода или се изтеглят към тавана.

Читать дальше →