10⁻⁹ (Нано)

Начало книги

Поточето тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш пак! Шушнат и дърветата, надвесили корони над пътеката, превръщайки я в зелен тунел — здравей отново! Шумят сухо окапалите листа под краката, разгъва се като вълшебно килимче познатата пътека — завърна се, завърна се!… И зад завоя чака старата къщурка, тръпне, въздиша — стопанинът си идва!…

… Какви глупости. Ручеят просто си бълбука по камъните, дърветата просто издават шум с листата си, разклатени от сойката, погледнала надолу с едно око и отлетяла. Ако не е тя, вятърът ще разлюлее клона. И нито пътеката примира от радост, нито къщата „чака“. Тя просто си е там, просто я има. Както и всичко останало наоколо — просто го има и толкоз.

Мен обаче скоро няма да ме има. Затова идвам тук — като престарял звяр, да се свра в старата си бърлога, сякаш криейки се от смъртта. Тя обаче има навика да наднича навсякъде и никога нищо не пропуска. Затова е глупаво да търся скривалище от нея. И не търся. Друго ми трябва — убежище от света, откъсване от шума и радостта, от грозотата и кънтящата тишина на самотата, толкова осезаема, когато си сред хората. За да ми е по-лесно да приема напускането на живота. Колкото и мъчен, горчив и противен да е често той, предстоящата раздяла все още всява унизителен страх. А не бива.

Читать дальше →