Хана

Начало книги

Лятото настъпваше над безбрежната равнина, ширнала се на хиляди километри на изток, от Висла до високия Урал. А пред този безкрай, губещ се чак отвъд хоризонта, на човек можеше да му се завие свят, да усети тревога. Баща й, Реб Натан, бе изпитвал всичко това и бе й го разказвал, той притежаваше невероятната способност в мечтите си да се пренесе в небесата, да си представи големи и възвишени неща — способност, която тя щеше да наследи от него. Той често бе споменавал пред нея за такива неща като безкрайността на вселената, за съмненията си относно мястото ни в нея; бе й се доверявал, нищо че е момиче и при това най-малкото от трите му деца. Между тях съществуваше любов, родена от една невероятна обвързаност, каквато никой друг мъж нямаше да съумее да предизвика. Тя щеше да запази завинаги спомена за едрите ръце, които сграбчваха крехкото телце, впиваха се в него с нежна жестокост, издигаха го до червеникаворусата брада, за гласа, който казваше: „На света няма нищо по-загадъчно от едно малко момиче“, за смеха, за шепота, доверяващ й тайни, важни тайни, които тя не можеше да разбере. Имаха еднакви сиви очи с огромни зеници (еднакви прави славянски носове, еднакви високи чела) за разлика от Яша и Симон, наследили черните, тесни очи на майка й Шифра. Той я беше научил да чете много рано — от талмудическите книги Мишна1 и Гемара2, дори направо от Мидраша3. Щеше да си спомня как заедно четяха пасажи от Петокнижието4, на иврит и арамейски5, а по-късно щеше да открие трескавата му припряност да й предаде най-доброто от себе си като че ли предчувстваше собствената си смърт.

Читать дальше →