Обитаемият остров

Начало книги

Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето. То бе ниско и някак си твърдо, без онази лекомислена прозрачност, намекваща за бездънния космос и множеството обитаеми светове. Бе като истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Без съмнение, тя се опираше на могъщите плещи на местния Атлант и фосфоресцираше равномерно. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но не я откри — видя само две големи черни петна, подобни на капки туш във вода. Отвори люка докрай и скочи във високата суха трева. Въздухът бе горещ и плътен, ухаеше на прах, на старо желязо, на смачкани зелени растения и на живот. Миришеше също и на древна и неразбираема смърт. Тревата бе висока до кръста, недалече тъмнееха храсталаци, тук-там унило стърчаха изкривени дървета. Беше почти светло като през ярка лунна нощ на Земята, но липсваше мъглявата лунна синева. Всичко бе сиво, прашно и плоско. Корабът бе кацнал на дъното на огромна котловина с полегати склонове; местността наоколо забележимо се издигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото съвсем наблизо, нагоре по склона в западна посока, течеше широка и спокойна река.

Читать дальше →