Безсилните на този свят

Начало книги

— Нощес сънувах покойния си баща — съобщи Тимофей Евсеевич с доста загрижен тон. — Значи обезателно ще се случи нещо лошо…

Вадим го погледна с безразличие, не отговори и продължи да изчислява средните диспергирани. Оставаше-му да обработи двата последни реда от наблюденията, а Тимофей Евсеевич Сищенко не се нуждаеше от отговора му, още по-малко от коментарите му. Той за пореден път поправяше примуса. Беше бензинов, безшумен, нов (чудо на конверсията, с реактивна тяга) и затова се зацапваше много лесно. Държавен.

Вече беше горещо. Подухващият сутринта ветрец бе стихнал и денят обещаваше да е изнурително жарък и потен. Небето беше чисто, без никакво облаче, но Бермамит на изток и Кинжал на запад бяха покрити със сива мараня, сякаш някой тайно палеше невидими огньове.

Вадим завърши обработката на нощните наблюдения, прибра записите в папка, погледна към Елбрус1 — призрачен, почти прозрачен на фона на белезникавото чисто небе — и изведнъж се сети, че много отдавна не е писал в дневника. Отиде в командирската-палатка, изрови дневника изпод нощното снаряжение и седна на масата. Разлисти го. Вниманието му се задържа на една страница и започна да чете.

Читать дальше →