Хоро

Начало книги

— Той да си гледа свещите — клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!

Пийналите обущари — баща и син — проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:

— Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кесии-и.

Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.

Обущарите отминаха. Младият викаше:

— Лъжат, та-те-е — лъжат, тях-на-та-а… И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!

— Лъжат верицата им — кандилкаше се старият. — Ама когато — когато ни колят, Събчо, не — не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната…

В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът — полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.

Читать дальше →