Ушите на желанието

Начало книги

Верю Матин не можа да повярва на извивката на ухото си, когато му съобщиха новината. Никога не бе чувал по-абсурдно нещо през живота си. А бе живял много за 73-те си адамови години. Дори, както казваше, беше живял повече отколкото жив човек може да изтърпи, а мъртвия да повярва. Ето защо когато му рекоха, че в селото ще идват двамина — мъж и жена, да увиват в платно реката, течаща кротко около къщите и през годините му, Верю Матин не повярва. Не че беше мъртъв. Не. Просто не му достигна вяра. Но се оказа истина. В ранната, неначената за сътворение от слънцето утрин в селото с грозно ръмжене нахлуха камиони и една лека кола, разпукаха тишината като джам и я прогониха из джендемите. И селото разбра — от тук нататък ще се случват случки небивали. От камионите заслизаха хора, подплашиха гъските, мотаещи се по мегдана, и те хукнаха с крясък да разправят на останалата живинка. Скоро се досетиха и кучетата, лаещи обещанията си към стопаните за мирен ден, овцете и кравите отцедиха последната капка мляко на съня в зениците си проблейвайки, та селото се огласи от животинския хор на протеста. Събудиха се и хората. Излязоха от къщите. Струпаха се около вонящите на нафта машини и ги заоглеждаха. Жените по сврачи любопитно се катереха по каросериите, надничаха в тях и търсеха. Търсеха скрити станове. „Зер, да покриеш с платно реката ти трябва стан небесен на бой или безбройни станове, като желанията в очите на дете“ — мислеха си те без да знаят, че безсмислието може да се изтъче само.

Читать дальше →