Завинаги

Начало книги

Мога да бъда невероятно тиха.

Прибързаността погубва тишината. Нетърпеливостта обрича лова на неуспех.

Аз чакам.

Движа се безшумно в мрака. Прашинките проблясват във въздуха на нощната гора; промъкналата се между клоните лунна светлина ги превръща в искрящи съзвездия.

Единственият звук е собственото ми дихание, вдишвам бавно през оголените си зъби. Лапите ми стъпват меко по влажната пръст. Ноздрите ми потрепват. Заслушвам се в ударите на сърцето си и тихото ромолене на някакво близко поточе.

Суха съчка припуква под крака ми.

Спирам.

Изчаквам.

Продължавам бавно. Отнема ми дълго време да вдигна лапата си от съчката. Мислите ми са съсредоточени върху една-единствена дума: тишина. Дъхът ми е студен. Чувам някакво шумолене наблизо; то привлича вниманието ми и го задържа. Стомахът ми е стегнат и празен.

Пристъпвам напред в мрака. Наострям уши; уплашеното животно е нейде наблизо. Сърна? Нощните насекоми изпълват един дълъг миг с жуженето си, преди да пристъпя отново. Сърцето ми препуска по-бързо от мъничките им крилца. Колко голямо е животното? Ако е ранено, няма да има значение, че ловувам сама.

Читать дальше →