Призрачен шанс

Начало книги

„Нещо ме преследва!“ — каза тя глухо и побягна.

По някакъв начин това ме грабна и заинтригува. Може би, поради това че бе толкова малка и крехка и с толкова бяла коса. Може би, защото с тази бяла коса и тъй нататък, тя изглеждаше толкова млада и безпомощна. Мисля, обаче, че стана най-вече заради това, което каза. „Нещо ме преследва“, а не „някой“. „Нещо“. И затова се затичах подир нея.

Настигнах я на пресечката и я хванах за рамото. Тя ахна и се отдръпна.

— Спокойно, госпожо — едва си поемах дъх. — Няма да му дам да те хване.

Закова на място толкова неочаквано рязко, че едва не я повалих на земята. Гледахме се един друг. Големите черни очи хич не отиваха на косите й.

— Какво те кара да спринтираш така в три часа през нощта?

— А теб какво те кара да се интересуваш? — мек и мелодичен глас.

— Виж сега, ти започна този разговор.

Понечи да заговори, но нещо над рамото ми привлече погледа й. Замря за миг, но аз бях така очарован от израза на лицето й, че не си дадох труд да проследя какво гледа. Рязко върна погледа си към лицето ми и ме шамароса. Силно. Отдръпнах се и започнах да ругая и докато приключа с това, тя вече бе избягала докъм средата на блока. Потърках пострадалата си буза и се отказах да последвам момичето.

Читать дальше →