Ниоба

Начало книги

Тя настоя да потеглим заедно, макар че знаех какво ще стане. Беше много красива — по красива от моята любима Айрис. Казваше се Ниоба и имаше тъй разкошни коси, че когато слънцето грееше отгоре, лицето й оставаше в сянка. Бяха тъмни, колкото е тъмен цветът на жаравата в сравнение с пламъците и веднъж някаква селска жена рекла, че Ниоба носи душата си в косите. Аз тогава бях Харалд и вярвах, че Ниоба няма душа. Още го вярвам.

Яздехме из бърдата, предпланините на Карн Енглин в „Малката Англия отвъд Уелс“. Тръгнах с нея, защото тя бе въоръжена, а аз не. Не се отделях, защото яздеше не по-зле от мен, а в стрелбата нито един мъж не можеше да я надмине. Не се страхувах, защото страхът се гради върху надежда — надеждата за бягство; а в мен нямаше и капка надежда. Не проговорих до края, а и тогава бях съвсем кратък. Но тя говореше през целия път с глас като траурна музика и се наслаждаваше на хладната си ненавист към мен.

Читать дальше →