Старци

Начало книги

Сред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.

До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.

Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.

Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.

Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.

— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?

— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.

Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:

Читать дальше →