Зигзаг

Начало книги

Нямаше мъгла, нито мрак. Слънцето блестеше високо с вечната хубост на древногръцки бог, а светът беше зелен и наситен с аромата на борове и цветя, с песента на щурци, жужене на пчели и спокойния ромон на планински поток. Нищо не беше в състояние да събуди тревога сред тази природа, преизпълнена с живот и светлина, мислеше мъжът, при все че необяснимо защо точно тази мисъл като че ли пораждаше безпокойство. Може би заради контраста между това, което виждаше, и онова, което знаеше, че може да се случи; заради хилядите начини, чрез които случайността (или нещо по-лошо) беше способна да помрачи и най-щастливото усещане. Не че мъжът беше песимист, но вече бе на възраст и натрупаният опит го караше да посреща с подозрителност всяка ситуация, която създаваше привидност за рай.

Мъжът вървеше край потока. От време на време спираше и се оглеждаше, сякаш да прецени местността, ала сетне отново тръгваше. Накрая стигна до едно място, което като че ли му хареса: няколко дървета хвърляха точно толкова сянка, колкото му беше нужна, и приятна хладина се вдъхваше освежително в жегата. По-нататък пътеката се виеше нагоре край каменистия бряг на рекичката и свършваше в скалисто възвишение и мъжът реши, че е намерил търсеното усамотение под заслона на това подобие на скривалище. Щеше да седне на някой плосък камък. Щеше да хвърли въдицата и да се потопи в насладата на очакването, на полския покой и на водните отблясъци. Нима имаше по-прекрасна отмора? Наведе се и остави на земята кошницата със стръвта и въдицата.

Читать дальше →