Дясната ръка

Начало книги

През онази зима пристигнах в Ташкент кажи-речи мъртвец. Наистина пристигнах тук да умирам.

А ме съвзеха да поживея още.

Това продължи месец, два, че и три. Наперената ташкентска пролет се изниза край прозорците, премина в лято, вече навсякъде владееше зеленина и беше съвсем топло, когато започнах да излизам да се поразходя с несигурни крака.

Още не смеех да повярвам, че оздравявам, поради което продължавах да пресмятам в най-далечните свои мечти дадените ми допълнителни за живот не години, а месеци — бавно пристъпвах по чакълените и асфалтовите пътеки на парка, ширнал се между блоковете на медицинския институт. Трябваше често да присядам, а понякога така ми се повдигаше от рентгена, че се принуждавах и да полягвам с ниско отпусната глава.

Бях, но не съвсем като другите болни около мен: бях много по-безправен от тях и принудително по-безмълвен. При тях идваха на свиждане, за тях плачеха роднини и една беше грижата им, една целта им — да оздравеят. Пък аз почти нямаше защо и да оздравявам: тридесетгодишен, нямах в целия свят никакъв роднина през оная пролет. Освен това нямах паспорт — и ако сега оздравеех, то трябваше да напусна тая зеленина, тази многоплодна страна — и да се върна в пустинята, където бях интерниран за вечни времена, под явен надзор, задължен да се подписвам всеки две седмици, и откъдето комендантството дълго не се смиляваше да ме пусне за лечение дори умиращ.

Читать дальше →