Целувката на гепарда

Начало книги

Отче всемогъщи, спасителю вечен, що повеляваш на океана безбрежен, що с десница държиш неспокойни вълни и заповядваш на всяка стихия да спи, чуй нашия плач, плача на сърцето за всички в опасност насред морето! [1]

Хамсинът[2] духаше вече пети ден. Прашните облаци се носеха към тях от мрачните простори на пустинята. Хектор Крос носеше увита около врата куфия на ивици и пустинни очила. Късата черна брада пазеше по-голямата част от лицето му, но незащитените места бяха изжулени от острите песъчинки. Въпреки рева на вятъра долови бумтенето на приближаващия хеликоптер. Не беше нужно да се оглежда, за да усети, че никой от останалите още не го е чул. Щеше да се огорчи ужасно, ако някой го бе изпреварил. Макар да беше с десет години по-възрастен от повечето, като техен водач просто трябваше да бъде най-бдителен и най-бърз. Секунда по-късно Утман Уадах леко се размърда и го стрелна с поглед. Кимането на Хектор бе едва забележимо. Утман беше един от най-доверените му хора. Бяха приятели от много години, от времето, когато Утман бе измъкнал Хектор от горящата кола на една багдадска улица. Все пак Хектор се беше отнасял с подозрение към мюсюлманина сунит, но с времето Утман успя да докаже, че е човек на място. Беше незаменим. Наред с другите си качества бе обучил Хектор до такава степен, че арабският му беше почти перфектен. Само опитен специалист можеше да познае, че не му е майчин език.

Читать дальше →