Моят замък

Начало книги

Пиша тези редове, седнала в кухненската мивка. По-точно — стъпила съм в нея, а останалата част от тялото ми се намира върху плота. Постлала съм си одеялцето на кучето и ватирания маншон, с който покриваме чайника, когато запарваме чая. Не мога да кажа, че се чувствам много удобно, особено като добавим към всичко и потискащата миризма на карболов сапун, ала това е единственото място в кухнята, където все още прониква светлина. Освен това съм установила, че когато човек се е разположил на място, където никога преди не е седял, това действа стимулиращо на вдъхновението му. Аз например написах най-хубавото си стихотворение, качена на покрива на кокошарника. Въпреки че като цяло въпросното творение не беше кой знае какво. Решила съм, че повече не бива да пиша стихове, след като опитите ми съвсем не могат да се нарекат сполучливи.

От покрива се стича вода и пада в голямата бъчва до задния вход на къщата. Гледката, която се разкрива през прозорчето над мивката, е направо печална. В дъното на прогизналата от дъжда градина се издигат полуразрушените стени на крепостта, а зад рова отвъд са се ширнали мочурливи разорани поля, простиращи се чак до оловносивия хоризонт. Повтарям си, че дъждът, който напоследък не спира, е необходим за природата и че всеки момент пролетта ще почука на вратата ни. Опитвам се да си представя листата на дърветата и двора, окъпани от слънчева светлина. За нещастие колкото по-ярки изглеждат златното и зеленото в моето въображение, толкова по-сива и безцветна ми се струва действителността.

Читать дальше →