Алхимикът

Начало книги

— Добре де, отговори ми: защо му е на някого да носи палто в Сан Франциско посред лято? — Докато говореше, Софи Нюман притискаше с пръсти блутутслушалката към ухото си.

Нейната добре запозната с модата приятелка Ел попита безстрастно от другия край на континента:

— Какво палто?

Софи избърса ръце в парцала, затъкнат във връзките на престилката й, излезе иззад тезгяха на празното кафене и се приближи до прозореца, загледана в мъжете, които се измъкваха от колата, спряла от другата страна на улицата.

— Дебели черни вълнени палта. Носят даже черни ръкавици и шапки. И слънчеви очила. — Тя опря чело в стъклото. — Дори за този град е прекалено шантаво.

— Може би са гробари? — предположи Ел, а гласът й пропукваше по мобилния телефон. В слушалката Софи чуваше и някаква гръмка и мрачна музика. „Лакримоза“ може би или „Аморфис“. Ел така и не бе излязла напълно от готическата си фаза.

— Може би — отвърна Софи, но не беше убедена. Преди малко, докато си бъбреше по телефона с приятелката си, забеляза необикновената кола. Тя бе дълга и лъскава и изглеждаше като излязла от стар черно-бял филм. Когато мина покрай прозореца, слънцето се отрази от затъмнените й стъкла и за кратко обля вътрешността на кафенето в топла златистожълта светлина, която заслепи Софи. Тя премигна, за да прогони танцуващите пред очите й тъмни петна, и проследи с поглед колата, докато направи обратен завой в подножието на хълма и бавно се върна. Без да включи мигач, спря пред „Малката книжарничка“, която се намираше точно срещу кафенето.

Читать дальше →