Колекционерът

Начало книги

Микола Северденко работеше като геолог вече повече от две години, членуваше в комсомола и в ГИРД (група за изследване на реактивните движения), а в този момент беше най-нещастният човек на света. Поне така му се струваше; и сигурно беше най-големият нещастник на десетки километри околовръст просто защото наоколо нямаше жива душа. Не можеше да разчита на помощ, ето защо той предприе нов отчаян опит да облекчи окаяното си положение, като се помъчи да прехвърли тежестта си върху някоя по-ненатъртена част от тялото, разбира се, без успех.

Усилието насочи мислите му в друга посока — към съдбата на великите откриватели и изобретатели. Всички, които бяха намерили нещо действително важно — лоста, лъка и стрелата, огнивото, колелото, — всички те бяха останали неизвестни. Но това се отнасяше най-вече за онзи, който първи бе открил, че да се язди по корем е възможно толкова, колкото и на колене.

Микола дръпна поводите и конят спря послушно. Той беше добро животно, кротък като овчица и наистина нямаше вина за нещастието на ездача си. Ако изобщо имаше виновни, това бяха д-р Влохин, който бе сметнал, че експедицията не се нуждае от радиостанция, и Женя, съсипал колата от бясно каране деветдесет километра от най-близкото по-голямо селище. Но най-виновен беше, разбира се, самият той. Така и така бяха срещнали малката група овчари, поне да бяха приели предложението на казаха, който искаше да отиде с коня си до селището и да им донесе необходимата резервна част. Но не, той, Микола Северденко, третият член на геоложката експедиция, си беше спомнил, че веднъж вече се е качвал на кон, и самонадеяно бе заявил, че и сам може да свърши работата. Сега яздеше през пустата степ, изминал бе петдесет километра, но му оставаха още четиридесет и тъкмо това, че яздеше, бе най-ужасното от всичко.

Читать дальше →