Самотният бегач на дълго разстояние

Начало книги

Още щом попаднах в Борстал1, наредиха да стана бегач на дълго разстояние през пресечена местност. Сигурно са ме считали просто роден за това, защото бях дълъг и кльощав не за годините си и все още съм си такъв. Но във всеки случай истина беше, че нямах нищо против — нашият род си пада по бягането, особено бягането от полицията. Винаги съм бил добър бегач — бърз и с широка крачка, но бедата беше там, че колкото и бързо да тичах — а без да се хваля, дигнах голяма скорост, — ченгетата все пак успяха да ме спипат след онзи удар в хлебарницата.

Странно ви е нали, че в Борстал има бегачи на дълго разстояние. Мислите си: „Така им е докривяло в оная помийна яма, че пуснат ли ги веднъж по полята и горите, първото нещо ще е да хукнат колкото им държи по-надалеч“. Грешите и аз ще ви кажа защо. Първо на първо, онези копелета, които ни командват, не са толкова тъпи, колкото изглеждат обикновено, и второ на второ, аз самият не съм толкова тъп, че да избягам при някоя тренировка, защото най-мръсният номер е да те спипат след бягство, а мен такива работи никак не ми допадат. Най-важното в тоя живот е да надхитриш другия и да се възползваш от това, без никой да усети. Признавам — те гледат да ме надхитрят и аз гледам да ги надхитря. И ако „те“ и „ние“ мислехме еднакво, бихме си живели в мир и любов. Но те не са съгласни с нас и ние не сме съгласни с тях — такова е положението и така ще си остане завинаги. Истината е тази, че всеки от нас гледа да надхитри другия и затова много-много не се обичаме. Но те си знаят най-важното — че няма да им избягам. Заселили са се като паяци в паянтовата си крепост, стърчат като гарги, накацали по покрива, и вечно тършуват с поглед — из всяка пътечка, по всяка ливада — като немски генерали, щръкнали от танкова кула.

Читать дальше →