Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Начало книги

Зад гърба му лежаха Азорските острови, оттатък Херкулесовите врати. Над него бе небето, а под него — лигнята.

— Скръндзава лигня! Скръндзава лигня! — извика Парети към помръкващото следобедно слънце. Изрече го с обидна интонация покрай фаса от пурата си, но не с онази енергия, която обикновено влагаше в ругатнята, защото наближаваше края на смяната и той бе изморен. За първи път изкрещя това преди три години, когато бе подписал договор за работа като жътвар в полетата на лигнята. Изкрещя го, когато видя за първи път мутиралия, лепкав, сив планктон, замърсил този район на Атлантическия океан. Приличаше на проказа върху хладното, синьо тяло на океана.

— Скръндзава лигня — измърмори той. Сега беше нещо като ритуал. Правеше му компания в плоскодънната лодка. Беше сам: Джо Парети и замиращия му глас. И призрачната сиво-бяла лигня.

Той зърна движението на сивотата с крайчеца на окото си. Светлината се отрази в ескимоските му очила с тънък процеп за очите. Той умело извъртя лодката. Лигнята отново се формоваше. Едно бледосиво пипало се надигна над повърхността на океана. Приличаше на туловище на слон. Като се плъзгаше леко нататък, Парети несъзнателно премери разстоянието: около пет фута. Дясната му ръка се напрегна, мрежата се разгърна — странна мрежа върху прът, приличаща много на онези, използвани от индианците в Пацкуаро за ловене на пеперуди. С леко завъртане на рамото, той хвана материята и дръпна.

Читать дальше →