Сбогом завинаги, мъко моя

Начало книги

Тази неделна утрин в близкото бъдеще Джоузеф Елрой се бе настанил удобно в креслото и се опитваше да си спомни името на любимия футболен отбор, който щеше да наблюдава по-късно да играе по телевизията, докато чете съобщенията за банкрути в неделния „Таймс“ и мисли за неприятни неща.

Беше съвсем нормален ден: небето навън бе оцветено в обикновения си никакво бежов цвят, който отиваше на никакво кафеникавото, в което госпожа Елрой, скърцаща със зъби в кухнята в този момент, бе обзавела къщата по време на един от многото си краткотрайни изблици на ентусиазъм. Детето им, Елексир, бе на горния етаж и се занимаваше с последното си откритие. Тя бе на три години и тъкмо се бе научила да повръща.

А в главата си Елрой чуваше звуци. Тъкмо сега му се въртеше песента „Амапола“ и щеше да продължи, докато не я заменеше някоя друга мелодия. И така песен след песен, цял ден, цяла нощ, завинаги. Тази музика идеше от вътрешната музикална система на Елрой, която се включваше винаги, когато за да оживее, трябваше да бъде невнимателен.

Читать дальше →