Няма ли да си поговорим малко?

Начало книги

Кацането беше проста работа въпреки гравитационните смущения, предизвикани от двете слънца и шестте луни. Ниската облачна покривка би могла да му създаде някои трудности, ако Джаксън кацаше на визуален режим. Но той смяташе това за детска прищявка. По-добре и по-безопасно си бе да разчита на компютъра и да се радва на пътуването си, излегнат назад.

На шестстотин метра от повърхността облаците свършиха. Джаксън можеше вече да види потвърждение на предишните си наблюдения: там долу имаше град. Съвсем истински град.

Професията му бе една от най-самотните. Но пък макар и да звучеше парадоксално, за изпълнението й се изискваше човек да бъде голям бърборко. И поради това принципно противоречие, Джаксън бе придобил навика да си говори сам. Повечето от колегите му го правеха. Джаксън би разговарял с всеки, човек или извънземен, без значение от цвета и размерите му.

За това му плащаха и така или иначе това си му беше работата. Той говореше когато бе сам по време на дългите междузвездни пътешествия и още повече, когато бе в компанията на някого или нещо, което би му отвръщало. Смяташе, че има късмет, задето му плащат точно за този недостатък.

Читать дальше →