Нека кървавият убиец...

Начало книги

Няма да описвам тези мъчения. Не искам. Просто защото не могат да бъдат описани. Това не се издържа и под анестезия. Аз устисках само защото ония лигльовци не се сетиха да ме питат дали искам да издържа, или не. Моето мнение не ги интересуваше.

Когато всичко свърши, отворих очи и огледах лицата на брамините. Бяха трима. И както винаги, в бели наметала и платнени маски. Казват, че носят маските, за да не прилепят някоя зараза, но войниците знаем — просто скриват лицата си.

Бях натъпкан с анестетици до ушите, затова паметта ми беше верига от дупки. Някакви жалки отломъци от спомени.

— Дълго ли съм на този свят? — попитах.

— Повече от десет часа — отвърна един от брамините.

— Какво стана?

— Нима не помниш? — попита най-високият.

— Все още не.

— Ами твоят взвод — започна високият — беше в траншея 2645Б-4. Сутринта атакувахте траншея 2645Б-5.

— И какво се случи там?

— Покоси те куршумен откос. От новите куршуми — с меки глави… Наистина ли не помниш? Един в гърдите, три в краката. Санитарите те прибраха вече покойник.

Читать дальше →