За писмото

Начало книги

Полупияният радист отвори вратата.

— Имаш хабер от управлението, ела ми в хралупата. — И изчезна в снега и мъглата.

Аз отместих от печката труповете на зайците, които бях донесъл от последното си пътуване — беше сезонът на зайците и човек едвам успяваше да прави примки, покривът на бараката наполовина беше покрит от трупове на зайци, замразени трупове… Работниците нямаше на кого да ги продадат, така че подаръкът от десет заешки тела не беше особено скъп и изискващ отплата или заплащане. Но зайците първо трябваше да се размразят. Сега не ми беше до зайци.

Хаберът от управлението — телеграма, радиограма, телефонограма на мое име — е първата телеграма за изтеклите петнайсет години. Оглушителна и тревожна новина — като за село, където всяка телеграма е трагична и свързана със смъртта. Да ме викат за освобождаване — надали, с освобождаването не се бърза така, пък и аз отдавна съм освободен. Отидох при радиста — в неговия укрепен замък, в неговата станция с бойниците и с тройната ограда, с тройните вратички с техните ключалки и резета, които жената на радиста отвори пред мен и аз се промушвах през вратите, докато се приближавах към жилището на стопанина. Дойде последната врата и аз прекрачих прага сред грохот от размахани крила, в смрадта от птичи изпражнения и взех да си проправям път сред кокошки, пляскащи с криле, и пеещи петли, наведох се, като си предпазих лицето с ръце и прекрачих още един праг, но и там го нямаше радиста. Там имаше само свине — измити, угоени, три дребни шопара и една по-едра женска. Това се оказа последното препятствие.

Читать дальше →