В преследване на локомотивния дим

Начало книги

Да, това беше голямата ми мечта — да чуя свирката на локомотива, да видя белия му пушек, стелещ се по откоса на железопътния насип.

Чаках белия дим, чаках живия локомотив.

Пълзяхме, останали без сили, и не смеехме да захвърлим ватенките и полушубките си — до вкъщи, до бараките оставаха само петнадесет километра. Но ние се страхувахме да зарежем ватенките и полушубките направо на пътя, да ги захвърлим в канавката и да тичаме, да вървим, да пълзим, да се отървем от страшната тежест на дрехите. Бояхме се да зарежем ватенките — в тази зимна нощ дрехите за няколко минути щяха да заприличат на замръзнал храст клек, на покрит с лед камък. През нощта никога нямаше да можем да намерим дрехите си, те щяха да се изгубят в зимната тайга, както се губеха и през лятото сред храстите на клека, ако не ги вържехме за самия връх на храстите като пътепоказатели — пътепоказатели на живота. Знаехме, че без ватенките и полушубките не ще можем да се спасим. И пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот — спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност — да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба.

Читать дальше →