Шери бренди

Начало книги

Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно.

Читать дальше →