Сентенция

Начало книги

Хората изникваха от небитието — един след друг. Непознатият лягаше на нара до мен, през нощта се притискаше до кокалестото ми рамо, отдавайки топлината си — капките топлина — и получавайки в замяна моята. Имаше нощи, когато до мен не стигаше никаква топлина през прокъсаната ватенка, през памуклийката, и на сутринта гледах съседа си така, сякаш е мъртвец, и намирах сила да се учудя малко, че мъртвецът е жив, че става при командата, облича се и покорно изпълнява заповедите. Имах малко топлина. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба — последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. Човекът, появил се от небитието, през деня изчезваше — въглищният геологопроучвателен обект имаше много участъци, — изчезваше завинаги. Не познавам хората, които са спали до мен. Никога не ги питах за нищо и не защото се придържах към арабската пословица: „Не питай и няма да те лъжат“. Беше ми все едно дали ще ме лъжат, или не — аз бях извън истината, извън лъжата. За такива случаи криминалните имат много категорична, образна, груба поговорка, просмукана с огромно презрение към задаващия въпроса: „Дори да те лъжат — вярвай“. Не разпитвах и не вярвах.

Читать дальше →