Първият зъб

Начало книги

Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.

Читать дальше →